Петър Порумбачанов: За поколенията след нас училищното образование ще е изключение

Петър Порумбачанов е баща на четири деца, които не са посещавали конвенционално училище и са домашни ученици. Преди 12 години Петър, заедно с няколко други семейства, които също обучават децата си у дома, организира и провежда първата Национална конференция за домашно образование в България. От тогава, всяка година се организират различни мероприятия, с цел популяризиране на домашното образование у нас. През 2005 г. е направен и първият в страната ни сайт за домашно образование – Училище в дома, който става впоследствие и официална страница на Асоциацията за домашно образование, която се учредява през 2010 г. От самото ѝ създаване Петър е неин председател.

-Г-н Порумбачанов, разкажете ни с какво се занимава Асоциацията за домашно образование. Каква е Вашата цел?

-Желанието да споделиш една добра идея, с колкото е възможно повече хора, не е присъщо за българския манталитет. Ако искаш да дадеш даром нещо на другите, ставаш подозрителен, а хората не гледат с добро око на онези, които искат да им дадат, без да търсят нищо в отплата. Въпреки този риск, създадохме Асоциацията за домашно образование, за да достигнем до колкото е възможно повече родители и да им разкажем за позитивния опит в образованието и възпитанието на децата си, на което сме преки свидетели повече от 20 години. Песимизмът ни не се оправда и това, което се случи за краткия живот на движението в България, силно ни изненада. Много семейства се впуснаха буквално в неизвестното, отчаяни от образователната система и въобще от образователната методология в конвенционалните училища, за да дадат възможно най-доброто обучение на най-скъпото, което имат – децата. В този смисъл сме изключително благодарни за възможността да сме полезни, малко или много, на доста от тези семейства. А това наистина ни прави щастливи и оправдава съществуването на асоциацията.

-Какво представлява домашното обучение, което организацията може да предложи? С какво то е по-добро от училищното?

-Всъщност Асоциацията не предлага обучение – поне не на децата. И не би имало логика да го прави, защото смисълът на домашното образование е именно родителите да са основни образователи на децата си. Идеята на домашното образование не е свързана с дома като постройка, сграда – това е доста извратено схващане, но за съжаление буквалният превод на английската дума homeschooling обърква доста хора. По-правилното разбиране на словосъчетанието домашно образование е семейно образование. Така става ясно, че именно семейството стои в основата на образователния процес за децата.

А с какво това образование е по-добро от конвенционалното? Отговорът е лесен: Колкото по-добро е семейството за едно дете в кое да е отношение спрямо коя да е държавна институция, толкова по-добро е в частност и семейното от държавното образование! Това е така просто и логично, че едва ли има човек, който би го отрекъл. Разбира се, това, че хората разбират тези факти, не означава, че имат смелост да ги приложат на практика.

-Вие сте баща на четири деца и сте избрали да ги обучавате у дома. Съжалявал ли сте за този избор? Какво спечелиха и какво загубиха те?

-Образованието не е просто предаване на обем от полезна информация, образованието е изграждане на личности, затова е и образ-ование, т.е. образуване на образ. Въпросът дали родителите искат да са тези, които формират характера у децата си е риторичен – разбира се, че искат! При това обстоятелство как бих могъл да съжалявам за избора си!? Идеята, че някой друг, някъде, е по-способен да възпита и образова децата ми, е практически една доста стара лъжа. Хората, измислили централизираното тотално образование, осъзнават добре силата на фалшивата образователна институция, наречена държавно училище – да владеят умовете на хорските деца. Ако владееш децата днес, ще владееш държавата утре – това е мотото на всяка тоталитарна система. Хората, изповядващи подобна философия, мразят свободата, мразят всичко цветно, различно и истинско.

Как смятате, могат ли да изгубят нещо деца, които са расли близо до родителите си, до семейството си? Деца, които са получили 100% любов и подкрепа в 100% от времето ви? Всъщност, може да питате най-големият ми син, той е вече на 21 години, живее и работи далеч от нас и очевидно се справя. Знам, че ще се справя и занапред, защото в годините на своето обучение, школа му бе реалният живот, а не изкуствената среда в конвенционалното училище.

-Как им се отрази липсата на училищна среда?

-Интересен въпрос, все едно ме питате, как се отразява на човек липсата на решетки, липсата на бариери в ума или на стени пред плановете за живота. Следователно, липсата на институционалното образование им се отрази точно така, както се отразява реалната свобода на всяко човешко същество – благодатно.

-А с какви трудности се сблъскахте Вие?

-Сблъскаме се с трудности, с които децата ни няма да се сблъскат. Ние (аз и съпругата ми) сме продукт на държавната образователна система, съвсем нормално бе в началото на нашия път към свободно образование да страдаме от скрупули затова, че може и да се провалим. Все пак цял живот са ни учили, че ние сме некомпетентни възпитатели, затова си има „професионалисти“. Ние сме само малки болтчета и гайки в една чудовищна, гигантска машина, която превръща различието в еднаквост. Плашещо е да стъпиш встрани от пътеката на статуквото – преодоляхме го и всеки ден благодаря на Бога за този избор.

Знам, че децата ни ще са по-спокойни и щастливи за избора, който ще направят за своите деца, понеже са вкусили сладките плодове на свободата, опитали са и тежкото бреме на личната отговорност. За поколенията след нас домашното образование ще е правило, а държавното – изключение, защото хората обичат да са свободни!

-Какво става, когато родителят се почувства неспособен да предаде информацията по достъпен начин? Не всички бащи и майки разбират добре геометричните уравнения или строежа на клетъчното ядро.

-И не е нужно да го разбират. Този въпрос има изключително лесен отговор. Нали е ясно, че образованието е пазарен продукт? Кой не би желал да инвестира в образованието на собствените си деца?

Изкуства? И децата които ходят в училищата, ползват услугите на частни школи по рисуване, пеене, музикален инструмент и т.н. Спорт? Мисля, че няма нужда да го казвам… Днес образованието е навсякъде и във всичко, ако някой го вижда само в конвенционалните училища, значи е останал в 19-ти век.

-Децата Ви обаче няма да получат диплома за завършено образование. Това без съмнение ще е голям проблем, когато излязат сами пред света и започнат да търсят работа. Как домашното обучение може да се акредитира така, че да има тежест както пред учебните заведения, така и пред работодателите? Как виждате този процес и възможно ли е изобщо да се случи в България?

-Искате да ми кажете, че децата, които получават държавна диплома, нямат абсолютно никакви проблеми с реализацията си на пазара на труда? Пазарът не иска държавни бележки, той иска умения! Придобиването на умения с пазарна стойност е един от основните проблеми на системата. Школуваните младежи са в голяма степен неадекватни за реалния живот и в последствие, след като завършат средното си образование, губят ценни години за адаптация към реалността. Та тези деца са били 12 години институционализирани в една нереална система, която ги е лишила от адекватна оценка за реалността, те дори нямат инструмент за дефиниция на реалността, как искате да се справят?

Нека ви кажа нещо за домашните ученици. От тези, които са в работна възраст в България, имаме 100% реализация. Ако сте изненадани, значи вярвате, че държавните бележки, а не реалните умения с пазарна стойност са тези, които отварят вратите на работодателите. Ако не вярвате на мен, питайте някой предприемач какво търси у хората, които наема на работа. Всички ще ви кажат, че дипломата е лоша атестация, освен разбира се бюрократите в държавните институции. Значи, съгласен съм за едно – ако искате да сте държавен чиновник, дипломата е задължителна.

Както стана ясно, дипломите ще имат все по-малко значение в бъдеще. Мисля, че държавните дипломи са откровен начин да кажеш на света, че си загубил ценни години в правене на нищо.

-Кои са най-наболелите проблеми в родната просвета? Могат ли да се решат и над какво трябва да се фокусират ресорните власти?

-Най-наболелият проблем е държавно-централизираната „просвета“.

Разбира се, че проблемите могат да се решат. Първата стъпка е закриване на образователното министерство и оттегляне на държавата от образователния пазар. Българската държава е съществувала векове наред без държавно образование, а както виждаме, от когато то е въведено, нацията ни буквално е застрашена от изчезване – о, да, държавното образование има значителен принос в маргинализирането и унищожението на нацията. Втора стъпка – всички чиновници от МОН си търсят работа на пазара – разбира се, ще погладуват известно време, защото са свикнали да работят нищо, но гладът е голяма сила и ще ги принуди да се преквалифицират. Най-добрите учители ще успеят да продадат уменията си, в следствие на което ще получават заплати, които не са и сънували.

Е, знам, че това звучи утопично, понеже човек е зъл и принципно обича да живее с кражба, върху гърба на данъкоплатците – именно това представлява армията от чиновници в страната ни – паразитираща каста от мързеливци, които защитават позициите си с полицейска сила. Поради съществуващата реалност будните и осъзнати семейства обучават децата си в домовете. Това ще става практика сред все повече семейства, защото съм убеден, че честните и почтени хора в тази държава са повече от политическите пиявици, просто ни трябва време да се пробудим и да осъзнаем лъжата, в която са ни принудили да живеем.

-В образователната система е един от наистина големите и критични проблеми в страната ни. Какво ще се случи, ако не се предприемат стъпки за предлагането на по-добра услуга?

-По-добра услуга има и всеки, който желае, може да се възползва от нея – нарича се образование вън от системата. Системата не може да предложи по-добро образование, защото е лишена от ценностен капитал. А стъпките, които трябва да се предприемат, не са във властта на управляващите, а на свободните граждани, които могат и трябва да предприемат образователни инициативи, ако ги е грижа за децата им и въобще за бъдещето на нацията.

-А кои са слабостите на домашното образование?

-Слабостите сме ние, самите родители. Каквито са нашите слабости, такива са и слабостите в образователния процес, но, има едно голямо „НО“. Семейството е много маневрена институция, в него няма бюрокрация и процесуални спънки. Когато видим, че нещо не работи, веднага го променяме. Системата от своя страна е тромава и неефективна, при нея реформите отнемат десетилетия, а жертва са поколения деца. Затова знам, че в нашите слабости е и нашата сила. Да, не сме перфектни, но най-лошото родителско образование е в пъти по-добро от най-добрия държавен продукт – няма спор по този въпрос.

-Нека сравним домашното образование в България и по света. Къде сме ние спрямо развитите страни в това отношение?

-Там, където трябва да сме. Има много исторически факти, които са забавили прогреса на свободната мисъл и стремежа към познание и реализация у нас. Може би най-сериозният проблем е липсата ни на усет към инициативата и чувствителност към свободата. През по-голямата част от многовековната ни история, ние, българите, сме били роби. Това със сигурност бави пробуждането ни, но знам, че имаме потенциал… Аз съм непоправим оптимист за бъдещето ни – то ще е добро, даже много добро.

-Как гледат околните на Вашия избор? Казваха ли Ви, че сте луд, ако не пускате децата си на училище?

-Не, никой не ми е казвал подобно нещо с изключение на един мой роднина, директор на училище, който ми заяви преди много години в прав текст, че децата са държавна собственост, а мен трябва да съдят за държавна измяна. Като изключим този нелеп казус с привкус на тоталитарен деспотизмъм и ментален нонсенс, не съм имал никога проблеми. Точно обратното е. Хората разбират ясно в сърцата си, че пътят, който сме избрали, е правилен и добър, но се страхуват. Поради собственият си страх си измислят оправдания, а оправданията водят до бездействие – типично за всички нас, индоктринирани в матрицата хора, страдащи от най-разпространената болест на столетието – интелектуална шизофрения.

-Вашият пример „зарази“ ли други семейства? Разполагате ли с данни за броя на подрастващите, които се обучават от родителите си?

-Ако някой е започнал да хоумскулва само заради моя пример, по-добре да спре, иначе ще се провали. Ако обаче някой е разбрал правилно мотивацията ми, никога няма да започне домашно образование, заради моите или нечии други успехи – ще го направи заради децата си, защото те заслужават жертвите и усилията, които родителите дават за тях в целия процес на домашното образование.

Нека кажем, че децата, които към момента са активно и съзнателно обучавани в домовете си, са под 1000. Броят не е голям, но за качествена промяна в обществото не е нужна армия от индустриални работници, а малко мислещи и свободни хора. За мен качеството е далеч по-важно от бройката.

-За много хора тази практика е проблем не толкова заради самото учене, а заради липсата на контакти с външния свят на детето. Не е ли опасно да го превърнем в социопат и да го лишим от дори най-обща емоционална интелигентност?

-Разбира се, че е изключително опасно да рискуваме децата ни да станат социопати, затова и не са в затворената държавна образователна система, а в реалния свят на семействата си! Не сме хора, които могат да си позволят подобен риск за сметка на децата. Човек трябва да е най-малкото неадекватен, за да твърди, че ефективна социализация може да бъде осъществена в насила избран точен брой индивиди, на една и съща възраст, натъпкани в една стая, за години наред! Това е лудостта на социалното инженерство, промило вече достатъчен брой мозъци, които могат да приемат спокойно този животински абсурд. Може би смятате, че децата са бройлери или телета!? Вие навярно работите в една стая с 25 човека на вашата възраст!? Не! А защо не? Нали училището е реалният свят, а семейството е нереално?

Ето ги простите факти: децата се раждат в семейство и няма нищо по-истинско и реално от техните родители. После идват роднините и приятелите, така социалният кръг на малкия човек расте заедно с него. В един момент сте безкрайно изненадани от резултата: порасналото ви дете комуникира успешно с хора от всяка възраст и пол, без никакво притеснение или затруднение. Виждал съм го хиляди пъти.

Да се отделите от детето си в най-ранна детска възраст, за да осигурите личният си комфорт, е прост егоизъм, оправдан с всевъзможни, успокояващи съвестта еквилибристики. Целта на институционалните „образователни“ заводи никога не е била социализация, а десоциализация. Защо образователното ни министерство не се казва министерство на социализацията? А откога родителите претендират, че не пращат децата си на училище, а на социализирище? Ще ви кажа какво всички виждаме у болшинството школувани деца, ама повечето не желаят да си го признаят: децата са с драматично ниски социални умения, защото дълго време общуват само и единствено с хора на тяхната възраст. Това е силно осакатяваща практика, защото се рушат всички връзки с по-възрастните, понеже те са „дърти“, „не разбират нищо“ и въобще не са „куул“, а по-малките са просто „бебета“.

Нека ви кажа каква е „социализацията“, планирана от тоталната държава, като ви цитирам един от идеолозите на ранното отделяне на децата от родителите, като мярка за унищожаване на индивидуалността. Хората, които обичат и четат история знаят, че това се нарича контролиран упадък на семейството:

„Възможно ли е да отгледаме колективен човек в индивидуално семейство? На това трябва да отговорим категорично: Не! Колективно мислещо дете може да бъде възпитано само в обществено обкръжение… Колкото по-скоро детето се вземе от неговата майка и се предаде на обществената детска ясла, толкова е по-голяма гаранцията, че то ще бъде здраво.” – Лядов, болшевик, висш функционер на комунистическата власт в СССР

Урокът по история може да продължи много дълго, но нека любезният читател провери фактите сам. Четящите хора са мислещите хора. А всеки мислещ човек разбира, че въпросът никога не е социализация или не-социализация, а „социализация с кого“. Оттук насетне решението е в ръцете на родителите.

-Нека погледнем въпроса чисто практически. Откъде се намират и време, и пари за едно такова начинание? Много родители нямат такъв ресурс.

-Няма такова нещо като скъпо домашно образование – това е мит! Семействата, обучаващи децата си в дома, не са богати, всички сме средна ръка работещи хора. Въпросът не е колко пари печелиш, а за какво ги харчиш. Казано просто, иде реч за приоритети. Ако образованието на децата е приоритет, сме длъжни да наредим живота си според него. И така, въпросът не опира до пари, а до желание – останалото са оправдания.

-Насочете родителите. Какъв е пътят за преминаване към този формат? За какво трябва да са подготвени?

-Ако имате ясни цели и визия за дълги години напред, се хващате и вършите работата, това е. Но знаете ли, не мога да насоча някого с думи, ако не съм го направил, отговаряйки досега. Затова Ви каня на нашите ежегодни национални конференции или на някой от семинарите, които организираме. Запознайте се със семействата, поговорете с децата им и после решете. Личният пример е винаги по-силен от милиони думи.

Интервюто взе: Катя Димитрова