„Жените на Варшава” от Георги Марков – за света, отказан ни през социализма

Преди да запише своите „Задочни репортажи за задочна България“ и още преди да напусне България, журналистът, писател, театрален и филмов сценарист Георги Марков създава „Жените на Варшава“ – кратък роман, изпълнен с мистика, красота, любов и живот, но и със скрита критика към конюнктурата на социалистическия строй.
Едноименният сборник събира в себе си 7 произведения от българския творец, които и до ден днешен остават връх в родната, а и световната белетристика. В ново издание с твърди корици и предговор от Георги Господинов, скритата битка между два големи разказа оживява отново.
Двама души се срещат сред пущинака на мистичната Странджа планина, за да си разказват приказки. Те не могат да бъдат по-различни един от друг. Единият – завърнал се от Варшава бохем, носещ със себе си истории за жени, любовни афери, приключения по градските покриви, романтика и страст. Другият – престарял пастир, носещ истории за извори, самодиви, богове, овни и нестинари.
Къде се крие тайната на щастието – в тишината на планината или в динамичния градски живот? Под звездното небе на Джендем баир, където змии и дяволи се надбягват в лудешки танц, Павел и дядо Йорго рисуват образа на онази Варшава, която остава далечна и непостижима. Варшава с нейните жени и блянове, с нейните прозорци надежда и отворени врати.
Тази своеобразна приказка се оказва знамение. Година след създаването на романа Георги Марков прекрачва в забранения свят отвъд Варшава. И „историите, които не спира да разказва в ефира на една свободна Европа, обратно на романа, се оказват спасителни за слушателите и смъртоносни за самия разказвач.” (Георги Господинов)
Из „Жените на Варшава” от Георги Марков
ПОДЯЛБА НА ВЕЩИТЕ
Вещите на мъртвите винаги се делят между живите. Нашият дом умря, ние останахме. Едно на нея, едно на мене, едно на нея, едно на мене… Не може ли да свършите тая работа без мене?… Тогава, моля, побързайте…
Свалят картината. На кого да остане?
Купихме я в самото начало, току-що бяхме се оженили. Имахме само празна стая, нищо друго. Когато я окачихме, съседите се усмихнаха: „Виж ти, нямат нищо, а си купили картина!“. Тогава ние искахме да имаме дом, или, както тя казваше, много-много хубав дом. Обичахме да седим срещу картината и да я гледаме. Сутрин тя изглеждаше една, на обед – друга, вечер – съвсем различна… Като че с нея самата стая се променяше, за да не ни омръзне никога… Нали никога, казваше тя…
Дайте я на нея!
Масичката ли? На кого да остане?
Направи ни я дърводелската работилница в „Красно село“. Не искахме голяма, натруфена маса, а проста, обикновена масичка. Тя стоеше на средата на стаята и върху нея винаги имаше ваза с цветя. През цялата година ги донасях аз, а на моя рожден ден ги донасяше тя. На тая масичка постилахме бяла покривка и се хранехме. После аз оставах да работя до късно вечер, а тя, събуди¬ла се неочаквано, присядаше до мен по нощница и мълчаливо ме целуваше…
Дайте я на нея!
Много бавно става тази подялба. Гледайте да не пропуснете нещо! Вземете всичко, да ви взе¬мат дяволите… Добре, добре… ще стоя!
Полилеят! На кого да остане?
Искахме да има мека, приятна светлина. Тя казваше, че най-важното в един дом била светлината. Половин година тича по магазините и го намери. Беше детинска радост. Цяла нощ не го угасихме, а тя искаше да свети и през деня…
Дайте го на нея!
Извинете, много бавно пишете тия протоколи…
Одеялата!
На нея често є беше студено. Измръзваха є пръстите, зимно време по цял ден се свиваше и трепереше. Затова взехме тия родопски одеяла… Едното не я стопляше, давах є и моето… но и то… Виждате ли, нейното е изгорено! Когато за първи път я попитах защо се държи така студено, тя изтърва клечката кибрит и изгори топлото одеяло… нищо му няма!
Дайте є и двете одеяла!…
На кого да остане радиото?
Тя поиска развлечения. Казваше, че є било много скучно и не можела да седи у дома. Затова купих радио. Наскоро щях да купя и телевизор, но едва ли и той щеше да помогне. Радиото имаше прекрасен тон, но защо музиката я дразнеше? Тя викаше: „Спри най-после това отвратително радио!“… Отвратително!… По-късно, когато тя закъсняваше, музиката ме успокояваше, смекча¬ваше ревността ми… караше ме да се надявам… сега не ми е нужно…
Дайте го на нея!
На кого да остане гардеробът?
Старият ни гардероб беше от онези с огледалата, същински старец! Дрехите ни много се измачкваха, а тя изведнъж заяви, че не можела да бъде гладачка. После дойде нейната неудовлетвореност. Беше хубава и все казваше, че дрехите є са малко. Искаше гардеробът да бъде пълен и на мене ми беше драго да го напълня… Но колкото по-пълен ставаше гардеробът, толкова по-тежък беше нашият живот… От тоя гардероб идеше дъх на чуждо… и сам се отчуждих.
Дайте го на нея!…
Останаха завесите. Нямахме причини да поставяме плътни, дебели завеси, но миналата година тя сама отиде и купи точно такива. Хората били любопитни, не можела да понася погледите им, нашият дом отведнъж се отдели от света… И после, тия завеси не бяха достатъчно плътни… Дайте ги на нея, може пак да є дотрябват!…
Най-после стаята е празна. Такава беше, когато за първи път влязохме в нея. Паркетът лъщи, над мене виси голата жица на полилея, прашните прозорци гледат мрачно и е пусто като в гробища…