„Hash Oil” на Момчил Николов с ново издание от Сиела

Едно от емблематичните заглавия в съвременната българска литература – романът „Hash Oil” на Момчил Николов, се радва на ново издание с логото на „Сиела”. Тринадесет години след дебюта си през 2004-та романът на Николов излиза от печат с нова редакция и тематична корица, дело на художника Дамян Дамянов.

София, България. Малко след времето, когато „джойнтът беше левче”, както се казваше в една песен на „Ъпсурт”.
Трева, амфетамини, паркизан, електронни партита в зала „Христо Ботев”, Nirvana, пътуваща на стоп красива приятелка, която носи хашиш чак от Португалия – едва малка част от ежедневието на един софиянец от района на ж.к. „Младост” в първите години на новото хилядолетие. Софиянец, който броди из емблематичния подлез на „Плиска”, из тайнствени села, мръсни трамвайни мотриси и щури купони из столицата, на които напълно непознати му хора са похарчили маса пари, за да подсилят емоцията с „бело”. А група комплексирани футболни фенове им развалят забавата, като ги пребиват на драго сърце по този повод.
Прибавете към това появяващ се от време на време ту на живо, ту под формата на халюцинация заек на име Джим Кери, обещания за доходоносен бизнес от така ценното и трудно за намиране хашишово масло, приготвяно от някакъв замонашен бивш илюзионист в манастир в гората край забравено от бога село, и мистичния „защитник на всички клети надрусани копеленца” Гошо…

Voilà! Новото издание на „Hash Oil” от Момчил Николов идва точно навреме с цялата си психеделична цветност и с блясъка на т.нар. бърза литература, за да ни напомни защо писателят получи редица номинации и няколко престижни литературни награди тази година за романа си „Последната територия”.

Сравняван от мнозина с култовия „Трейнспотинг” на Ървин Уелш, романът „Hash Oil” от Момчил Николов не просто разказва историята на няколко момчета и момичета, които употребяват и(ли) продават наркотици. Книгата показва реалистична картина на живота на цяло едно поколение българи и техните проблеми – децата на така бленуваната от родителите им, но грозна, мръсна и цинична демокрация; деца на недоимъка, деца на прехода, деца на навлизащите нови технологии, деца на света, който остава неразбран от тях и сякаш упорито отказва да ги разбере.

Корицата на новото издание на „Hash oil” е на художника Дамян Дамянов.

*

„Щастието се заключава в осъзнаването, че всичко е голям и странен сън.”

Джак Керуак

 

Откъс от „Hash oil”, Момчил Николов

 

Джамаеца започва да ме изнервя. Не може човек, кой­то има претенции за известно количество качествен акъл в главата, да говори като първокурсник по икономика през де­ветдесет и първа, тия чудни години, когато си мислихме, че търсенето и предлагането са единствените свещени крави на пазарната икономика и е необходимо само да ги хванеш за рогата, за да пиеш млеко цел живот.

– Мутрите винаги надушват къде има пари. Един ху­бав ден ще дойдат и ще кажат: пичове, вие ли сте тия, дето въртят бизнеса с хашишово масло и са си създали собствена територийка – малка, но китна и богата? Еми ние сме, ще им отговорим. Еми не сте вие, ще ни се ухилят маймуните. Ама как да не сме ние, ще се зачудим? Еми не сте, ще ни се ухилят маймуните. Ние сме! Набий си го в кратуната – мо­ментално ще ни прилапат бизнеса, ако усетят, че в него има кинти! А нас ще ни натоварят в някой багажник и ще ни от­режат ушите.

– Никой няма да ни реже ушите. Мутрите няма да разбе­рат за нас – продължава да упорства Джамаеца. – Измислил съм специална система за разпространение, нещо като мул­тилевъл системата, само че по-дискретна.

– Как, да му еба майката, една мултилевъл система може да бъде дискретна!!! Това противоречи на нейната същност!

– Може! Ако се самоограничава по определени крите­рии и бъде анонимна – може! Схващаш ли – участниците в нея ще използват никове и никой няма да знае името на другия. Ще измислим таен език и ще общуваме един друг само по ICQ-то. Никой няма да знае кои са босовете и откъде всъщност идва маслото.

– Гениално – изсмивам се, – просто гениална органи­зация. Коза ностра! Великата масонска ложа на Джамаеца! Ама…

Мисълта ми секва изведнъж, защото чувам някакъв странен шум откъм вратата. Приближавам се на пръсти и отварям рязко, като по филмите. Отвън стои бабата на Джа­маеца с гуреливата болонка Розалия и залепената за устните цигара.

– Опа! – отронва бабишкерът с дрезгав глас. – Нищо не съм чула.

– Подслушваш? – гледа я с невярващи очи Джамаеца.

– Нищо не съм чула – повтаря тя. – Забърсвах прахта.

– С какво си го забърсвала? – изревава Джамаеца. – С Розалия ли?

Чувайки името си, гуреливият пес се размърдва и започва да скимти радостно.

– Не – лъже бабето, без да му мигне окото, – с ръкава. Доста прах се беше насъбрал. По бравите…

– Изчезвайте, преди да са ме хванали бесните – казва малко по-спокойно Джамаеца. – И…

– Какво? – гледа го нагло бабишкерът. – Ще ме изгониш от собствения ми апартамент ли? Не те ли е срам бе, Ясене, нямаш ли срама? Дядо ти, ако беше жив, кожата ти щеше да съдере от бой заради тия думи. Мъж на място беше дядо ти, Бог да го прости…

– Не съм казал такова нещо – съвсем омеква Джамаеца. – Просто те моля да не подслушваш, докато говоря с хора. Това са лични разговори.

Бабата се е втренчила в нас с присвити очи и набръчка­но от силни емоции чело. Цигарата в ъгъла на устата й ле­кичко притреперва и пепелта пада върху ухото на болонката Розалия.

– Искам и аз да се включа в далаверата с олиото – изтърс-ва внезапно бабата.

Джамаеца се хваща за главата.

– Какво олио? – правя се на две и половина.

– Това, дето ще го правите от трева и дето една капка ще е достатъчна за цял ден – примигва хитро бабето и цигарата й пак притреперва. – Аз може да съм стара и да не ги раз­бирам тези работи много, но ще ви кажа, че ако наистина на­правите такова олио и го давате евтино, хората ще купуват. Само първо трябва да им спечелите доверието, защото нали знаете, българите са консервативни хора и не вярват много на рекламите по телевизията. От ухо на ухо, някой да похва­ли стоката, че е останал доволен от нея – тази реклама най върви в България… И не че се хваля и че искам нещо, но аз съм кореняк софиянка, нали, половината град познавам, все културни хора, и мога да ви бъда полезна в ъ-ъ… мултилево­вата система… И един генерал от милицията, и няколко пол­ковници познавам… ако мутрите искат да ви режат ушите, имам предвид, мога и там да помагам, ако се наложи…

– Мили боже – изпъшква Джамаеца.

– Не ви искам много – почти проплаква бабата, – кол­кото за кафе, цигарки и да си плащам сметките. Най-много някой нов халат да си купя, че този на нищо не прилича вече, и една почивка на Хисаря или в Наречен, защото на почив­ка не съм ходила, откакто дойде демокрацията, преди това всяка година я на Наречен, я във Велинград, я в Хисаря… и апартамента малко да пооправим, че не е боядисван, откакто демокрацията дойде, и един нов телевизор…

Джамаеца вади от джоба на халата си пет кинта и ги по­дава на баба си.

– Иди да си купиш цигарки и кафе.

Бабата светва.

– Такава реклама ще ви направя, че няма да се отървете от клиенти.

Джамаеца я хваща за реверите.

– Бабо – гледа я право в очите и й говори бавно, – тая работа е абсолютно тайна. Трябва да си държиш езика зад зъбите, защото конкуренцията ни диша във врата. Ако кажеш и думичка на някого за далаверата с олиото, ще се провалим и няма да има парички нито за Хисаря, нито за телевизор.

Бабата стои като препарирана.

– Гроб съм! – вика накрая. После се врътва и се изнася с болонката Розалия и петте кинта.

– Няма да се раздрънка – уверява ме Джамаеца. – Баба­та е печена, може да се разчита на нея. Щом е за кинти – ще прави всичко, което й кажем.

– Не се и съмнявам – отвръщам му. – Във вашата фами­лия всички са печени и правят всичко за кинти.

– К’во знаеш ти за моята фамилия? – наостря се Джа­маеца. – Дядо ми преди Девети е бил истински милионер. Имал е няколко фабрики за алкохол – коняци, вермути. Най-добрият вермут, копеле – с над двайсе билки в него, еликсир, произведение на изкуството! Отнесе рецептата за него в гро­ба, на никой не я каза старият хитрец.

– А фабриките?

– Какво фабриките?

– Върнаха ли ви ги?

– Тц – посърва Джамаеца. – Някъде около Девети ста­рият, като усетил накъде духа вятърът, се записал в БКП и доброволно ги подарил на комунистите.

– Хитро.

– Гениален ход! Старият е бил модерен човек – успял е да види бъдещето. Прозрял е, че така или иначе ще се разде­ли с фабриките, но по-хубаво доброволно, като убеден марк­сист-ленинист, враг на частната собственост и симпатизант на новата власт. Млад е бил тогава, не му се е мряло. После, по време на комунизма, дълги години е бил все някакъв на­чалник във Винпрома. Номенклатура.

– Да, ама сега ти страдаш от гяволъка на дядо си – ня­маш фабрики.

– Ако комунистите бяха убили дядо, като враг на наро­да, мене нямаше да ме има сега – отбелязва мъдро Джамае­ца. – Така че майната им на фабриките, нови ще си построим, радостта на хората е призвание на фамилията. Фън бизнес, пич – дедо с вермутите и коняците, аз – с хашишово масло. Кръвта вода не става.

– Не става – съгласявам се. – Но за съжаление, моят дядо е бил най-обикновен земеделец. А после дълги години бачкаше в Текезесето.

– Супер – кефи се Джамаеца на аграрния ми произход. – Значи, ти ще се грижиш за насажденията.

– Какви насаждения?

– Нашите. Ще затворим цикъла, нали се сещаш – от се­менцето до масълцето – всичко ще си произвеждаме сами и няма да зависим от нищо. Затворено стопанство – може и да е малко първобитно, обаче за нашия бизнес е идеално.

– А пари? Откъде ще дойдат свежите инвестиции за на­шето малко стопанство?

Джамаеца става сериозен.

– Ще кандидатствам за субсидия – вика. – Програма СА­ПАРД, фондове за насърчаване и развитие на земеделието.

Явно физиономията ми е изразявала пълен потрес, за­щото Джамаеца не издържа и се разхилва.

– Ебавам се, бе. Просто се ебавам, рилакс! Няма да ни трябват кинти. Всичко съм уредил. Глей сега как стоят не­щата.

И Джамаеца ми разправя как стоят нещата.