Откъс от „Гам”, Ерих Мария Ремарк

Нов живот за „Гам“ – втория роман на великия Ерих Мария Ремарк, писан скоро след „Мансардата на бляновете“. Творбата излиза на бял свят след смъртта на автора, а самият той почти не говори за нея приживе – „Гам“ е споменат от писателя единствено в писмата му до Марлене Дитрих.

Гам отпътува за Давос. Главният лекар й представи някои хора. Двама незначителни дипломати, един ита­лианец средна ръка, Браминта-Сола, Раколовна, Кин­сли, Вандервелде, Кай, някои жени – човек не може да им запомни имената.

Браминта говореше за Пуришков. От няколко дни бил зачезнал. Предполагаше се, че е с жена. Но все пак никой не знаел подробности. Може би просто е изпад­нал в меланхолично настроение, от него можеше да се очаква ексцентричност.

След около час докторът си тръгна. Кай разбърка картите; започнаха игра на покер. Гам отиде с Браминта в съседната стая, откъдето можеше да се види снегът. Тя потъна в някакво кресло и с радост забеляза изящ­ната извивка, хоризонталната седалка, страничните об­легалки, тапицерията на гърба, която като ръка прикре­пяше раменете. Колко любов и фантазия трябваше да притежава човек, за да измисли това!

От една от съседните стаи се чу гласът на Раколов­на, нежен и умоляващ. Някакъв баритон й отвърна. Не се долавяха думи. Разговорът продължи кратко, докато накрая женският глас се залута сам в стаята като уло­вена птица.

Раколовна излезе забързано навън. Очите й бяха за­червени, устните й висяха отпуснати. Видя Браминта и понечи да заплаче; но бегъл поглед към Гам я накара да се окопити. Тя бавно повдигна ръка:

– Не знаех…

Гам не я чу, тя седеше потънала в креслото. Пребледняла, Браминта-Сола се надигна:

– Вандервелде иска пари? – попита тя.

Раколовна кимна.

– И Вие му дадохте?

Княгинята поклати глава.

– Тръгна ли си?

– Да – заплака тя. Повдигна поглед като ударено животно. – Не можах да му дам нищо – преди седмица продадох бижутата си.

– Колко поиска?

– Двойно.

– Докога?

– До утре. Всичко проигра.

– Ще Ви дам един чек.

Раколовна повдигна глава:

– Искате да ми заемете пари?

– Наречете го както искате. Ще Ви дам пари, но при едно условие – да оставите Пуришков.

Раколовна сви рамене:

– Той е руснак.

Браминта замълча. Защо с думи да отлага неизбеж­ното; всеки Ерос бива сломен от насилието на Волята – Волята е студена и затова идва последна.

По коридора се чуха стъпки. Раколовна се надигна и се запъти към вратата.

– Дайте чека.

Тя го взе с нежно движение, усмихна се, кимна и из­лезе, запъти се към Вандервелде.

Ярки червени петна пламнаха върху бузите на Бра­минта. Тя срещна питащия поглед на Гам и изрече за­мислено:

– Това е болест, никога не остава време, за да се промени нещо. Ако човек се бори за златни пранги, той си ги купува. Ако обичаш нещо и не можеш да го пос-тигнеш по друг начин… не бива ли да го взимаш само защото трябва да си го купиш? Защо да се завоалира с думи, те не могат да поправят нищо. А и без това са без значение.

Едно слабо високо куче притича през стаята. Гар­вановочерно, с къса козина като коприна: афганска хрътка. Браминта пребледня. Пуришков влезе, а до него вървеше второ куче досущ като първото.

Показа няколко книги – на стар английски мистик, и две окултни томчета. После дойде и Раколовна с чаша чай в ръка. Пуришков веднага се надигна. Тя му подаде ръка. Но щом той се наведе, за да я целуне, изпусна чашата си, така че чаят се разсипа върху костюма му, а чашата се пръсна на пода. Дори мускулче не помръдна на лицето му, когато извика прислугата и се извини, че трябва да се преоблече.

Раколовна остана неподвижна за миг, после бързо отиде до игралната маса и забъбри. Очите на Браминта блеснаха. Гам си помисли: „Кой мъж би забравил това?“

Зад прозорците снегът скърцаше под изгряващата луна.

Пуришков се върна разведрен. Говореше с Брамин­та, но с погледа си търсеше Раколовна. Най-сетне тя се появи и подметна мимоходом:

– Разправят, че сте избягали с някаква жена, Пуриш­ков.

Блед като платно, той я гледаше втренчено. Тя му махна още веднъж и усмихнато му се закани с пръст. Той прехапа устни.

Без видимо да обръща внимание на баналностите, Браминта започна духовито да бърбори. Ноздрите й потръпваха, под очите й се появиха нежни виолетови сенки. Раменете й меко проблясваха, устните й черве­нееха на развълнуваното й лице.

Руснакът не вникваше особено в разговора. Тя за­бави темпото и смени темата. Нежно и сърдечно се ста­раеше да привлече вниманието му. Той веднага стана сдържан. Тонът съвсем съответстваше на положението му и той се освободи от чувството на скованост. Лицето му се отпусна. Без да осъзнава, той отговаряше, при­казваше за познати неща, които се случваха около него. Браминта усети, че той отново се изнервя, и се отказа от опитите си да продължи разговора. Пуришков й це­луна ръка и се запъти към Раколовна.

Тя не му остави никакво време, а му направи детин­ска сцена на ревност. Той беше безкрайно изненадан, опита се да я омилостиви и да изясни ситуацията. После постепенно се изплъзна от раздразнението й. Тя много точно се бе прицелила в най-чувствителното място. Той стана хладен, нетърпелив, докато тя му отправяше сме­хотворните си упреци. Не я разбираше, беше обиден, вместо на руски, започна отново да говори на френски.

На следващата вечер се предаде на Браминта.

– Колко сладострастна е цигулката – въздъхна за­мечтано Гам и се заслуша как плавната мелодия се из­ливаше под струните, извисяваше се през дълги каденца и завършваше във висока жизнена фермата[i]. – Когато свири цигулка, човек никога не може да повярва, че ще умре. Небето става още по-високо, само един тон може да размие всички граници. Сякаш в цигулката са скрити крилата на цяло ято чайки. Все някъде човек се чувства у дома и въпреки това навсякъде е тъжно чужд. Човек би могъл да сътвори куп глупости, ако има цигулка. Дори променя живота, толкова неповторима е цигулка­та. Някой излиза от другия, оглежда се набързо и за­става до него. Устните му се движат, ръцете се повдигат и се получават думи. И всичко, което прави, изглежда правилно. Но не знае и вечно се пита: „Това аз ли съм, или другият – аз другият ли съм, а пък другият – аз? И чие поведение е правилно и добро?“ В човека винаги има толкова отчужденост, че би могъл да отмине, да за­праши нанякъде, право напред, без да му мисли, някъде натам. Колко неповторима е цигулката.

[i] Знакът фермата или корона в музиката обозначава удължаване на тона, когато е поставен над съответната нота. Обикновено се използва в края на произведението или в края на някои от дяловете. – Бел. ред.

Прочети още по темата:

„Гам“ от Ерих Мария Ремарк – роман за различните лица на любовта Нов живот за емблематичната поредица „Синовете на Великата мечка”! “Дари книга, ела на театър” организира “Българска армия” Какво разкриват сънищата ни? Австралийка споделя тайната Откъс от „Сънища. Тайните на подсъзнанието”, Роуз Инсера Започва “Пловдив чете” 2017 Нова онлайн платформа развива уменията за четене с разбиране Черно-бели книжки провокират въображението на малките деца Започва Пролетен базар на книгата! Театър “Българска армия” зарадва с книги малките пациенти във ВМА „Сол при солта” от Рута Сепетис с медал „Карнеги”! Пътеписи от мистична България са събрани в книга Родолюбци възкресяват „Българската бойна слава” „Hash Oil” на Момчил Николов с ново издание от Сиела Дейл Карнеги: Прегърни промяната в името на успеха!