Родолюбци възкресяват „Българската бойна слава”

Българската бойна слава безспорно е елементът от родната история, будещ най-голям интерес. Това до голяма степен е разбираемо – добродетели като чест, храброст и себеотрицание винаги са били смятани за основни качества, които всеки един мъж трябва да притежава. Оскъдицата или пък едностранчивото разглеждане на изворовия материал обаче често ражда хипотези, които, без да лежат на сериозни доказателства, се установят като общоприети теории, отдалечавайки се сериозно от историческата истина.

„Българската бойна слава” от младите сътрудници на Сдружение „Българска история” – Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев – връща читателите към спомена за най-славните и най-пагубните моменти от военната ни история, като обективно проследява причинно-следствените връзки на родните победи и падения.

Съставителите на книгата се стремят максимално точно да представят реалния образ на събитията, определяни като изяви на българската бойна слава, да отделят митологизираните образи от действителните личности и да припомнят моментите на блестящи постижения, за да отдадат заслуженото на онези, дали живота си в името на родната чест.

„Българската бойна слава” обхваща някои от най-емблематичните ни битки, преплетени с малко известни такива – разглежданият период започва с основаването на Дунавска България и битката при Онгъла от 680 година и завършва с участието на България във Втората световна война от 1941–1945 година.

Ако споменът е най-добрият начин за обезсмъртяването на нечий образ, а изкривяването му – най-добрият начин за неговата забрава, то единственият начин да отдадем заслуженото на предците си, е да ги запомним такива, каквито са били. Или поне максимално да се приближим до тях.

Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев са членове на екипа на сдружение „Българска история”. Това са трима млади историци, които са приели присърце ролята си на мисионери на родолюбието и вече няколко години поред доказват умението си да вдъхват живот на забравените и честно неизвестни подвизи от историята ни.

В средата на седмото столетие под ударите на хазарите започва разпадът на Стара Велика България. От нейните краища в търсене на по-добри земи потеглят петимата синове на хан Кубрат. Третият от тях, на име Аспарух, потегля към Балканите и се заселва край река Дунав. Там той се укрепва в местността Онгъл, която при всички положения се намира в близост до делтата на реката, но местоположението Ӝ и до днес не е еднозначно установено.

Пътят, който българите на Аспарух изминават до Балканите, не е никак лек. Хазарите напират в тила им, а териториите, към които се насочват, са смятани от Източната Римска империя (Византия) за принадлежащи Ӝ по право, макар към средата на VII век властта Ӝ над тях да се разпростира само номинално. Тези обстоятелства обаче не повлияват на желанието на българите да съградят своята нова държава на юг от река Дунав, в земи, изтъкани от тучни поля, плодородни равнини и множество богати градове.

И така, стигаме до момента, когато Аспарух започва систематично да преминава на юг от река Дунав. За Византия това значи само едно – опасността от българите повече не може да бъде подминавана. Отговорът на империята не закъснява. Организиран е мащабен военен поход, който целӜ да смаже новонастанилите се и да ги прогони отвъд смятаните за ромейски територии. Най-подробно последвалите събития описва в своята „Хронография“ византийският летописец Теофан Изповедник.

А императорът Константин, като научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано до Дунава в Оглоса (Онгъла) и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т.е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с война, като отправи в боен ред пехотната войска по суша към т.нар. Оглос и Дунава, и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление (Онгъла) и взели мерки за защита.

Това е първият епизод от предстоящия сблъсък, който безспорно щял да предопредели съдбата на зараждащата се Дунавска България. И макар че вероятно тогава не всички аспарухови българи се намират в местността Онгъл, със сигурност там е цветът на войската, онова ядро, което впоследствие трябвало да изнесе на плещите си тежестта на назряващите конфликти не само с византийци, а и с хазари и авари. Именно в това се състои и значимостта на предстоящото сражение.

След като в продължение на три–четири дни те не се осмелявали да излязат от това укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.

Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли до т.нар. Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя.

Из „Хронография“ от Теофан Изповедник

Така в няколко реда византийският хронист описва цялото стълкновение. Похватът, с който борави, е добре познат и от други трудове на ромейски историци. Придаден е случаен ход на действията с цел да се принизи победата на врага, който, на свой ред, е описан като немощен и страхлив – показателни за отношението към българите през онези години са и епитетите – „мръсен и нечист народ“. И като имаме предвид, че другите сведения, които получаваме за сражението, а именно тези на патриарх Никифор, до голяма степен съвпадат с изнесените по-горе, посочените няколко реда си остават единственото достигнало до нас описание на победата, благодарение на която българите завинаги свързват своята съдба с териториите на днешна България.