Режисьорът Фатмир Кочи пред Kafene.bg: Когато пропагандата свърши, започва войната

0

Световноизвестният албански режисьор Фатмир Кочи гостува в България по повод премиерата у нас на филма му „Възходът и падението на другаря Зило“. Тя е в рамките на провеждащия се в момента кино-литературен фестивал Cinelibri.

Специално за читателите на Kafene.bg Фатмир Кочи сподели своите размисли за киното, за възможностите режисьор от малка страна да постигне световен успех, но също и по теми като пропагандата, тоталитаризма и съдбата на индивида, изправен срещу мощната пропагандна машина.

Въпросите зададе Александър Александров

ВЪПРОС: Какви са основните ви послания във вашия нов филм “Възходът и падението на другаря Зило”?

ОТГОВОР: Може би на читателите ви ще им е интересно да научат, че тази книга (едноименният роман, по който е направен филмът – бел. а.) е издадена през 1971 г. и за първи път е публикувана на чужд език тук – в София през 1978 година. Тя имаше огромен успех в Албания и за щастие комунистическият режим по онова време не я цензурира. Но го направиха десет години по-късно – премахнаха книгата от списъка със задължителната за изучаване литература в училище. Защото видяха ехото на тази пропагандна машина, която създава роби, служещи на държавната бюрокрация. Знаете, че бюрокрацията и пропагандата имаха много тясна връзка по време на комунизма.

ВЪПРОС: Как решихте да създадете такъв филм?

ОТГОВОР: За първи път ми хрумна идеята да направя филм по книгата в средата на 90-те години. Тогава говорих с писателя и той ми каза “не го прави сега, твърде рано е”. За последен път говорих с него през 2010 година. Той почина наскоро – преди 4 – 5 години, но преди това ми даде позволение да направя този филм. И така го снимахме и го завършихме в началото на 2022 година.

ВЪПРОС: А какво ви подтикна да изберете темата за пропагандата?

ОТГОВОР: Мисля, че имам връзка с темата, защото съм изживял тази история. Помня, че по време на китайската културна революция нашите учители ни казваха неща, които не разбирахме и аз им задавах въпроси. Това можеше да ги превърне в мои врагове. Когато бях в гимназията, ако имаш спорове с учителите си по идеологически теми, това беше проблем.

Така че имам връзка в културно отношение и съм част от тази история. Но най-интригуващата причина, която ме подтикна да направя това, е самоиронията и сарказмът на главния герой – Зило. Той е празен човек и гений на празните думи. Пропагандата е проблем и днес – в постглобализма. Обществото е бомбардирано с пропаганда дори и в момента, в който говорим за това. Така че аз съм част от тази история, за щастие или за съжаление.

ВЪПРОС: Тогава най-важното посланието към днешната аудитория може би трябва да бъде, че не трябва да забравяме онези времена?

ОТГОВОР: Точно обратното – пропагандата е толкова жива и днес. Във Fox News, CBS News и навсякъде. Произвеждането на новини и дори рекламите са пропаганда. Те усещат вашите нужди и дори желанието ви да харесвате. Например не всеки не харесва Кока Кола. Познавам много хора, които умират за Кока Кола и пият Кока-Кола всеки ден. А аз я мразя. Или iPhone, или Apple, или Ferrari. Всичко, което е брандирано, е създадено срещу индивида. Индивидуалният човек не може да живее в масите.

ВЪПРОС: Тогава как да намерим баланса?

ОТГОВОР: Няма баланс. Когато пропагандата свърши, войната започва. Това е моето убеждение. Не забравяйте Студената война. Един свят, разделен от две сили. Дори тогава между Хрушчов и Никсън имаше сделка – ти ще произведеш 1000 ядрени бойни глави, аз ще произведа хиляда. И стъпка по стъпка това доведе до ограничаването на броя им. Сега не съществува такава сделка за това колко оръжия ще се произвеждат. Тогава поне я имаше. Това е едно от най-поразителните неща, които се случиха тогава – в най-лошото време на света. А днес – не.

Така, че според мен това ще продължи вечно. Затова ние не трябва да бъдем идеалисти – дори най-големият писател, актьор или знам ли – учен. Има нужда те да създават тези имена и тези неща. Масите не знаят как да открият пътя, така че трябва да го откриеш за тях. Като религия. Пропагандата е своеобразна религия. Но има и добра религия. Аз не съм религиозен, но има такава. Знам го от семейството си, което е много разнообразно по отношение на религията.

ВЪПРОС: В такъв случай – каква е ролята на киното и Вашата като режисьор?

ОТГОВОР: Това е много труден въпрос. Всъщност никога не съм се приемал като човек с мисия. Никога. Честно казано, мразя това. Но едно нещо знаех от самото начало е, че ако не правя филмите, които харесвам, няма да мога да направя добри филми. За мен това беше маркиращата точка, която научих от моите идоли на киното, като Луис Бунюел, Фелини, Антониони.

Те правеха филми, в които вярваха, че имат нещо да кажат на 100 % от съзнанието и душата си. Ако не сте съзнателни, нямате душа, вие сте празни. Зило например няма душа. Той е просто служител, някой който служи на държавата, която е несъществуваща концепция. Държавата не съществува. Ние я пишем на хартия и ние я следваме. Така че това е моята позиция и причината да правя филми. Но трябва да сме отворени – може да има и други концепции. Например тези еманципирани американци със своите супергерои. Не знам как да ги нарека – еманципация, оглупяване. Налудничаво е.

ВЪПРОС: Къде тогава младите хора могат да търсят вдъхновение тогава?

ОТГОВОР: Не могат да получат вдъхновение от нищо. Получаваш вдъхновение от твоята собствена личност. То идва от теб. Да си вдъхновен от нещо – това е невъзможно, това е лъжа за мен.

И още нещо важно – не съм сигурен, че начинът, по който се правят филми днес, може да се нарича кино. Той е напълно различен от класическото кино и на езика на киното. Киното е фантазия, форма на изкуство, чрез която да изразиш нещо. Не мисля, че повечето филми днес и то не само американските, а и много европейски, отговарят на това. Ролята на режисьора, на креативната личност в процеса е изцяло променена – това е един нов свят на продуциране на кино. Напълно нов начин. Затова избрах тази книга – тя има потенциала да бъде класика. Не знам дали съм го постигнал.

ВЪПРОС: Като режисьор от малка страна много международни номинации и награди, каква е рецептата ви за постигане на международен успех?

ОТГОВОР: Бих казал отдаденост. Никога не съм правил нищо друго в живота си, нито за един час. Първата ми работа беше асистент режисьор за три години, когато бях на 21 години и след три години започнах да режисирам филми. Направих двата си късометражни филма, които ми отвориха пътя съвсем случайно. Дойдоха представители от филмовите фестивали в Париж и Монпелие, видяха филмите ми и се срещнаха с мен на следващия ден в Тирана. Важното е, че никога не промених целта си – да правя и да пиша филми. Направих първия си филм в Тирана, Албания през 1993 г. и след това продължих да се фокусирам върху това.

Така че бих казал – отдаденост, фокус и може би шанс. За щастие никога не съм мислил как да се прехранвам ежедневно. Имах късмет със семейството ми. Не бяхме богати, но разполагахме със средства да живеем добре. Детството ми беше трудно, но много щастливо.

Дядо ми беше в затвора по времето на комунизма. Той беше против режима заради земята си, която никога не даде на държавата.

ВЪПРОС: Значи сте дори още по-тясно свързан с темата от „Възходът и падението на другаря Зило“?

ОТГОВОР: Точно така. Баща ми почина, когато бях на седем години – много млад, на 31 години. Затова аз израстнах в пълна свобода. Бях добър читател и добър слушател. Научих езици – италиански, френски, английски и това ми помогна много.

Но имах и голяма страст към киното. Спомням си, че за първи път видях филм с майка ми на кино, когато бях на четири и половина годинки. След това ме заведе на открито кино. А когато станах на седем вече нямах нужда от нея за да ходя на кино и с приятелите ми отивахме без билети, прескачахме стените, катерехме се по дърветата и подкупвахме охраната със зеленчуци и плодове, които бяхме откраднали. Така че гледах филми всеки ден и всяка нощ. По-късно тръгнах на училище, започнах да си купувам билети и започнах да харесвам класическо кино – Луис Бунюел, Фелини, Антониони. Тогава все още можехме да гледаме само про – левичарски филми, някои френски филми, например такива на Коста Гаврас, много малко американски филми, но винаги левичарски.

ВЪПРОС: Какви са Вашите бъдещи планове за следващ филм?

ОТГОВОР: Работя с Майк Дауни, който е съпродуцент и на „Възходът и падението на другаря Зило“ и с когото имаме 31-годишно приятелство. Ние адаптирахме книга, която се нарича “Ако бях момче”. Тя е написана през 1936 г., но я поставихме в началото на 90-те години. Става въпрос за това как семействата, които са тепърва изживяват навлизащото влияние на религията, подтискат свободата на децата си. За 12-годишно момиче, което родителите ѝ омъжват без нейното съгласие – продават я. Това е много сериозна тема, която наблюдаваме на толкова много места.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *