Провокацията „Как да бъдеш човек” от Шийла Хети

Провокацията „Как да бъдеш човек” от Шийла Хети

Стряскащ и неподлежащ на категоризация роман за приятелството, секса, изкуството и пътя към себеопознаването.

Предизвикалата буря от реакции в САЩ книга „Как да бъдеш човек” от канадската писателка Шийла Хети излиза за пръв път на български език в превод на Неда Нейнска. Написан отчасти като дневник и отчасти като пиеса, провокативният и натуралистичен роман разказва за търсенето на смисъл, вдъхновение и идентичност в съвременния свят.

„Как да бъдеш човек” е въпросът, който 28-годишната току-що разведена Хети си задава в момент на творческо безсилие. Така замислената от нея пиеса се превръща в суров, стряскащ и полифоничен разказ в духа на популярния HBO сериал „Момичета” („Girls”) за пътя към откриването на собствената идентичност.

Светът на героинята на Шийла се променя коренно, когато се запознава с ексцентричната Марго, която ѝ помага да се освободи от оковите, които си е наложила сама. Докато приятели и любовници идват и си отиват, срещите и разделите ѝ помагат да сглоби пъзела на собствената си теория за това как е най-добре да изживееш живота си, как е най-добре да бъдеш човек.

В рамките на седем години Шийла вплита в едно хомогенно цяло истински истории, преживени от нея и нейни приятели артисти с реалните имена на участниците, както онлайн кореспонденцията им. Някои от историите са смешни, други тъжни, трети – шокиращи със своя натурализъм описания на сексуални фантазии и сексуални преживявания.

Книгата поставя въпроси като „Какво означава да бъдеш художник?”, „Какво е грозно и какво е красиво?” и „Как живеем морален живот?” и се превръща в настолно четиво на хиляди млади жени, търсещи своето място в модерното ни общество.

Изпъстрен с препратки към всевъзможни източници – от света на модерното изкуство до Библията, самият роман е провокация към читателя и вместо да дава готови отговори, го кара да задава още и още въпроси за собствения си живот и избори.

Шийла Хети изучава история и философия в Торонто. Първият ѝ сборник с разкази излиза през 2001 г., а съвместният ѝ труд с Миша Клоубермен „Столовете отиват там, където са хората” е обявен от New Yorker за една от най-добрите книги на 2001 г. Големият ѝ успех идва с „Как да бъдеш човек”. Скандалният роман е отказван многократно от американски издателства, докато не е публикуван през 2011 г.

Наистина странно, но пък забавно впускане по пътя към автентичността.

Маргарет Атууд

Из „Как да бъдеш човек” от Шийла Хети

Първа глава

ШОЛЕМ РИСУВА

Отидохме заедно на брънч. Беше неделя. Аз пристигнах първа, после дойдоха Миша и Марго, а след тях – Шолем и гаджето му Джон.

Няколко седмици по-рано собствениците на закусвалнята я бяха пребоядисали от бежово с мазни петна в плътно пастелносиньо и със спрей бяха изрисували бъркани яйца, резенчета бекон и палачинки със сироп по стените. Това определено поразвали мястото по някакъв начин, но храната беше евтина, никога нямаше много хора и винаги ни намираха маса.

С Марго си разделихме една от закуските от дневното меню и печен сандвич със сирене. Джон поис ка пържените ни картофки. Нямам спомен какво беше първото нещо, което обсъдихме, нито кой от нас беше най-забавен въпросния ден.

Не помня никакви подробности от разговора ни до момента, в кой то не стана дума за грозотата. Аз казах, че преди години бях осъзнала как в обкръжението ми не е останал нито един грозен човек. Шолем пък разкри, че не може да бъде приятел с някого, към когото не е привлечен физически. Марго сподели, че не е способна да си представи грозен човек, а Миша отбеляза, че грозните хора обикновено си стоят вкъщи.

Това са само някои от откровено гадните изказвания, които доведоха до Конкурса за грозни картини.

∼

Като тийнейджър Шолем си мечтаел да бъде театрален актьор, но родителите му не искали той да учи актьорско майсторство.

Смятали, че не е практично, затова го посъветвали да учи приложно изкуство. Шолем така и направил, и през първата му година като студент, докато будувал една нощ над платното (слънцето точно изгрявало), в него се надигнало особено силно и рязко убеждение: Аз трябва да бъда художник. Трябва да рисувам до края на живота си. Нищо друго няма да ме направи доволен. За мен няма друго бъдеще.

Едновременно прозрение и решение, за Шолем това било нещо, от кое то не искал никога да се отметне – и така дал първия и най-сериозен обет в живота си. Миналата пролет завърши магистратурата си по изящни изкуства и официално се дипломира.

∼

Чия беше идея та за Конкурса за грозни картини? Не си спомням точно, но аз първа се въодушевих от идея та и скоро след това всички бяхме запалени. Планът беше Марго и Шолем да се състезават кой ще нарисува по-грозна картина. Толкова се надявах реално да го направят. Беше ми много любопитно да видя какво ще се получи накрая и тайно им завиждах. Аз също исках да съм художник. Исках и аз да нарисувам грозна картина, коя то да е в конкуренция с техните. Как ли би изглеждала моята картина? Как бих я нарисувала? Стори ми се забавно.

Бях хвърлила толкова време и усилие в това да превърна пиеса та, коя то пишех – и живота си, и себе си, – в някакъв идеал за красота. Беше ужасно изтощително, но не знаех как да съществу вам по друг начин.

Марго веднага се съгласи да участва в конкурса, но Шолем не беше съвсем склонен. Каза, че не вижда какъв е смисълът. Толкова беше отблъснат от условието – не можеше да се примири, че трябва нарочно да направи нещо грозно. Но аз го молих толкова усърдно, че накрая поддаде и се съгласи да участва.

Щом се прибра вкъщи след брънча, Шолем се зае с картината – само за да му се махне от главата, обясни ми той впоследствие, и за да не трябва да живее с мисълта, че му предстои да създаде нещо грозно.

Отиде директно в ателието си с вече ясна идея. Опита се да подходи към задачата като към упражнение за ума, абсолютно дистанцирано и механично. Просто щеше да направи всичко, кое то мразеше да вижда в работата на учениците си. Започна композицията точно в центъра на лист хартия, защото хартията е по-грозна от платно. После нарисува странен човек в профил, с карикатурен вид и пържени яйца за очи, като очертаваше всичко с плътна линия, вместо да прави светлосенки – мигла по мигла. Вместо ноздра надраска нещо като дупка. На заден план нарисува кичозни пухкави бели облаци сред върховете на абсолютно триъгълни оранжеви планини. Оставащото бяло от фона запълни с гнусно розовеникаво- кафеникавосиво, което доби, като изчопли утайката от дъното на бурканчето, в което си плакнеше четките. За цвят на кожата просто смеси червено с бяло, а за сенки използва синьо. Въпреки че си мислеше, че накрая ще има поне нещо, за кое то да се хване в тази картина, тя продължи да става все по-отвратителна. Шолем се почувства толкова зле от това, че накрая просто се наложи да я завърши по най-бързия начин. Затова потопи дебела четка в черна боя и без да мисли изобщо, написа най-отдолу на листа: Слънцето ще изгрее утре. После мина няколко крачки назад, за да огледа завършената си работа, и я намери за толкова отблъскваща, че почувства нуждата да я разкара от ателието си на мига. Остави я да съхне на масата в кухнята.

Шолем отиде да си напазарува за вечеря и през цялото време имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Като се върна вкъщи и остави торбите на плота в кухнята, видя картината простряна на масата и си каза: Не мога да виждам това нещо всеки път, като вляза в кухнята. Затова я свали в мазето и я подпря на пералнята.

Но денят му прогресивно се влоши. Картината беше повлачила след себе си наниз от депресивни и фаталистични мисли, кои то до вечерта го бяха докарали до пълно отчаяние.

Когато Джон се прибра, Шолем започна да го следва из целия апартамент и да мрънка, и да се оплаква за абсолютно всичко. Дори след като Джон влезе в банята, Шолем не се отказа.

Залепи се за затворената врата и продължи да се жалва, че е пълен провал, че нищо хубаво няма да му се случи никога, че всъщност даже нищо хубаво не му се е случвало изобщо; че животът му е бил пропилян. „Представи си, полагаш страшни усилия да научиш кучето си да бъде доб ро и послушно! – провикна се той през вратата. – И кучето всъщност е ръката ти! Но един ден си принуден да изкараш с бой цялата доброта от това куче, за да стане зло. Ето това ми се случи днес!“

„Коя ръка, казваш, беше кучето?“ – чу се леко провлаченият глас на Джон от банята.

Шолем се замъкна до хола и написа общ имейл до мен и Марго: Този проект ме изпъл ва със срам и самоомраза. Завърших грозната картина и имам чувството, че собственоръчно съм се изнасилил. Как върви твоята, Марго?

Марго, по-добрият художник от двамата, отговори: цял ден си лежа и чета ню йорк таймс1.

∼