Интервю с Полина Коцева: Никой не може да порасне истински, ако не е чут и приет такъв, какъвто е

Полина Коцева е управител на www.funtazia.bg, създател на авторски образователни SEL ресурси. Полина е международно акредитиран EQ и SEL практик, EQ профайлър и N4 фасилитатор, работещ с деца и възрастни. Тя консултира училища, университети и фирми относно интегрирането на SEL в образователната или бизнес среда. Организатор е на първата национална конференция за социално-емоционално изучаване (https://funtazia.bg/selconference/), в която множество педагози, психолози, директори и представители на институциите вземат участие с цел обмяна на опит и успешни практики.

Взехте участие като лектор в третия национален форум за предучилищно образование „Градивни частици на бъдещето“, организиран от издателство „Клет България“. Как аудиторията прие Вашата лекция и посланията, които споделихте?

Забелязах, че се развълнуваха още по време на лекцията. В нея вложих и професионален, и личен опит.След края ѝ десетки хора дойдоха, за да си споделим именно един от основните апели – позволението да чувстваме. Видях ги, вдъхновени и окрилени, през сълзи, и в продължение на целия ден имах щастието да разговарям с тях. Много лични неща си казахме в онези паузи, чертахме и планове заедно с голяма част от тях. Имам поети обещания към не малко хора от тази аудитория и… живот и здраве – ще си ги изпълним заедно. Познахме се – като хора в обща кауза.

Благодаря на издателство „Клет България“ за поканата, сцената и доверието в мен да споделям. Благодаря, че имаха желанието форумът за предучилищно образование „Градивни частици на бъдещето“ още веднъж да отвори диалог по отговорен начин, а именно за социално-емоционалното изучаване, за да се сложи край на най-пагубното мълчание – онова, което ни спира да бъдем истински ЗАЕДНО в мисията да градим смислено бъдеще за децата.

Вече има силно движение за интегриране на социално-емоционалното обучение в учебната система. Какви следващи стъпки са необходими, за да се наложи SEL като задължителен елемент в България?

Няма никакво значение за мен колко хора, организации и институции заговарят по темата, докато те не покажат, че са готови да работят в нея с цялата отговорност, която имаме пред НАШИТЕ ОБЩИ деца. Това не бива да е поредното „иновативно“ в образованието и се надявам правилно да ме разбират всички. Тук става въпрос за емоциите и травмите на децата и трябва да сме внимателни кого „задължаваме“ да се справя с тях.

Фокусът по-скоро трябва да падне върху тези, които влагат сърцето си в това и в класната стая работят с ХОРА, а не само с методики. Тези специалисти трябва да бъдат подкрепени с нужните обучения, ресурси, ВРЕМЕ и позволения, да им бъдат отворени възможности за работа по темата, да създадат условия в учебната среда, в която далеч по-маловажната, но пък задължителна административна работа, не им краде от вдъхновението и ентусиазма. Не на последно място – да им се дава свобода да моделират цялата училищна култура с примера си. Такива специалисти трябва да ги даваме за пример непрекъснато!

Може ли емоционалната интелигентност да бъде инструмент за справяне с агресията в детските градини и училищата? Какви успешни практики бихте препоръчали?

Социално-емоционалното изучаване е ключово за превенция от насилие и агресия, както и за навременна и ефективна интервенция. За да бъде приложено правилно, ПЪРВО възрастните трябва да работим над себе си и да бъдем добър пример за децата.

Важно е да разберем и приемем, че вариант, в който всички показват само приемливо и удобно поведение, такова, каквото е поносимо за останалите – нямаме! Децата не са телефони – да им измислим шкаф и да ги натикаме там, докато денят свърши. Не можем и да им натиснем копчето и да ги mute-нем. Те са хора, и като всички хора, като всяко живо нещо, имат моменти, в които функционират проблемно! И това е ОК!

Не можем да очакваме среда без конфликти. Ние възрастните трябва да работим над своите умения за тяхното мирно разрешаване. По начин, чрез който тези деца да останат наистина приятели, а не да чакат да довършат спора извън училището. Тези умения започват от човещината, която носим, и имат ключово значение за изграждането на безопасната среда, от която децата имат нужда.

Необходими са непрекъснати обучения и тренинги за педагозите, специалистите и родителите – винаги с прилежащи рефлексии. Важно е да осигурим качествени ресурси и внимателно подбрани обучители. Програмите, като „Капитан Състрадание“, са отлични и безплатни на сайта ни от години, но техният успех зависи от наличието и желанието на възрастните да подкрепят децата в разрешаването на конфликтите мирно и да бъдат пример за мир. Най-непреодолимите проблеми с агресията и насилието се случват когато възрастните не се намесват, остават апатични или използват наказания и мъмрене, вместо подкрепа. Възмущаваме се, че детето ходи със спрей на училище или има бокс в джоба, но в момент, в който то се усети толкова само в проблемите си – и химикалът е оръжие, и шалът.

Как възрастните могат да развиват собствената си емоционална интелигентност, за да бъдат по-добри примери за децата? А кои са най-често срещаните грешки, които правят?

Разделяме се, нарочваме се и се фаворизираме, трудно излизаме от предразсъдъците си към хората. Не се опознаваме истински и си казваме, че ще общуваме през Школо или във вайбър групата. Не си оставяме възможност да планираме дори да бъдем заедно и вярваме, че когато има проблем – той ще се реши с обаждане или среща. Но тогава вече е твърде късно. Когато оставим тази среща и разговор за момента, в който има проблем, вече се срещаме с хора, които не познаваме, говорим за проблеми, на които не сме били свидетели и се „събираме“, за да си търсим отговорност. И да се разделим още повече. Създава се хаос. Всичко това е резултат от липсата на социално-емоционално развитие – това ни разделя.

Въведохме нов тип родителски срещи по методиката „Обмен на истории“, за да преодолеем това разделение. Тези срещи събират деца, родители и учители и се водят от обучен специалист. Те изискват смелост и желание да се съпреживее историята на другия. Така се сплотяваме и решаваме казуси, които години наред не сме могли да отработим. България е единствената страна, осигурила безплатен достъп до обучение за специалисти в тази методика, която се движи не от теория, а изцяло от практика, но само 6 души са обучени. Дори в сесиите, които водя аз, ако някой не се чувства отдаден или не иска да спазва правилата, му казвам, че може да си тръгне. Виждала съм как на много родители и учители се появяват неочаквани ангажименти, но никога не са си тръгвали деца. Това казва много за действителната ангажираност на възрастните с проблема.

Как да покажем на децата (и възрастните), че няма „лоши“ емоции – че всички емоции са ценни, когато са осъзнати и споделени?

Дайте си позволение да чувствате това, което чувствате, да градите навика да го изразите по начин, който да не наранява останалите. Да говорите смело за моментите, в които не сте перфектни! Децата имат нужда да знаят, че като пораснали вече хора, ние също се проваляме, правим планове, които не можем да сбъднем. И има моменти, с които не се гордеем. Уязвимостта да говорим за това с тях е истинската смелост, на която ги учим. Но с това им показваме, че както щастието, така и проблемите не са завинаги, защото усилието да продължим напред зависи винаги от нас. Каква методика е нужна за това?

Не се затваряйте в другата стая, когато ви се плаче, и недейте да крещите във възглавницата, когато сте ядосани, за да скриете от децата си неудобните емоции. Да им покажем само красивите емоции не им помага да градят реална представа за света. По този начин това, което остава в тях, е че в трудните си моменти трябва да бъдат сами, че не заслужават подкрепа и не е редно да говорят за това, защото са някак срамни. Научават още, че ако някой там има проблем, може да си крещи и вика ОТВЪН… и да му обърнем внимание, когато му мине. Това са много тежки уроци, които нито едно дете не заслужава да усвоява. Те водят до голяма самота, защото спреш ли една емоция – ги изключваш всичките. Колко дълго могат да живеят така?

Кой е най-вдъхновяващият момент от работата Ви?

Лесно е да се вдъхновиш от успехи – твои или чужди, изобщо от удивителното в живота. Макар много възрастни да сме забравили как се прави и това напоследък. Но… при мен често идват казуси, които са били „маркирани“ от различни други експерти преди мен като нерешими, невъзможни и обречени. Това са деца, на които куп обстоятелства и хора са отнемали надеждата и увереността в това, че са значими. Заровили са в себе си неразказните си истории и са заживели с мисълта, че няма смисъл да бъдат по-добра версия на себе си, защото някой им е показал, че не иска да види това в тях. Предполагам гнева ми към такава несправедливост е началното ми вдъхновение. Но да видя как в процеса на работата ни, такива деца започват да откриват силата да си връщат вярата в себе си и от проблеми за някого, стават двигатели на положителната промяна в общностите им. Да видя как доверието в някого променя целия му свят. Това е възхитително за мен!

Може ли да дадете по един практически съвет на родител и учител, с който да стимулират децата да изразяват емоциите си по здравословен начин?

Както споделих и коментирахме с колегите на Трети Национален Форум за предучилищно образование „Градивни частици на бъдещето“ – слушайте ги, изслушвайте ги, чувайте ги!

Когато започнем да слушаме, без да се фокусираме над себе си, а над тях, разбираме, че смисълът на това да сме в живота им е не за да им даваме непоискани съвети, а за да ги разбираме. Те нямат нужда от формулите ни за успех, назидателно хвърлени в лицата им, а да знаят, че могат да разчитат на нас в търсенето на собствените си правилни ходове. И че ще ги подкрепим, дори когато се провалят. Никой не може да порасне истински, ако не е чут и приет такъв, какъвто е. Зад онова тяхно поведение, което е неприемливо за нас възрастните, стоят множество неразказни истории – за проблеми, които те имат, които преживяват и затискат в себе си, привиквайки, че те не са толкова важни, за да бъдат споделени.

Да откажеш да чуеш… Да лишиш едно дете или един човек от възможност да сподели, без обвинения и осъждане, е най-мощното оръжие за унищожаване на идентичността му.

Тази война е ненужна и се радвам, че на този форум срещнах именно такива сърцати и отдадени професионалисти и хора, с които споделихме точно това. Трябва да се научим да оставяме тези деца най-после да ГОВОРЯТ и те, да задават въпроси, да изказват мнението си пред нас и да разкажат защо днес не са си написали домашното или са прекарали 4 часа на телефона. Това ще отнеме минути от часа ни, от деня ни, но ще им даде крила да БЪДАТ ценни някому! Да им позволим да поемат отговорност за нещо важно, не за да им покажем колко малко са готови за това, а за да бъдем до тях в това и да им покажем колко вярваме в тях. Да Откриваме по едно прекрасно нещо в тях всеки ден. Поне едно. И да им кажем колко много се възхищаваме на него! Всичко друго, от което имат нужда, те вече го имат – потенциал! Остава само ние да го видим у тях!

Прочети още по темата:

Явор Джонев: Необходима е цялостна трансформация на образователната система Д-р Десислава Бошнакова: Не спирайте да бъдете себе си! Близо 50% от родителите подготвят децата си за образование в чужбина още от ранна детска възраст Възходът на гражданската наука и водещите обучителни платформи са сред акцентите в новия брой на Вестник Uchi.bg Анете Биерфелт: Трябва да се научим да приемаме различията си Издателство „Софтпрес“ на 30 години: Разговор за историята на книгоиздаването и личното израстване Издателство Клет и SoftUni подготвят дигиталните учители на България Първият национален форум за предучилищно образование събра над 400 учители и директори на детски градини от цялата страна Преподаватели по английски от цялата страна се събраха на конференцията „Ден на Кеймбридж“ Студенти градят уеб приложение за прозрачни институции на летен Хакатон 40 ученици се състезаваха в бюджетно предизвикателство на JA Матурите ще се проведат на 30 май и 1 юни Повечето кандидатстудентски изпити в СУ може да отпаднат Ще има втора дата за изпитите след седми клас Серия от бомбени заплахи евакуира училища в шест града у нас