Змей и караконджули вилнеят из столицата в „Софийски магьосници 2”

Краят е само началото на следваща история. А столицата отново е застрашена!

След 1 май бъдете нащрек, защото се задава продължението на най-успешния дебютен роман за 2017 г. – „Софийски магьосници” от младия писател Мартин Колев!

В „Софийски магьосници 2: В сърцето на Странджа” бродят караконджули, нестинарки танцуват върху жар, самодиви пеят, а един змей беснее над родната столица. В момент, в който здрачници и зорници усещат, че наближава голяма опасност, а странните инциденти зачестяват, вятърът довява пленителна самодивска песен…

Младият читак Бриян Тенев попада в окото на бурята – станал е герой, всички го познават, но се чувства по-безпомощен от всякога. Останал е без амулет след сблъсъка с демона на улица „Дъждовна”, Ванина и Свилен са изчезнали, а в сънищата му упорито се появява тайнствена врата, зад която съзира сянката на могъщ магьосник. Зад тази врата се крият всички отговори. Но дали Бриян знае правилните въпроси?

Да му помогнем да ги открие заедно. И ако не ви е страх от приключения, ви каним на 8 май от  19:00 ч.  в клуб „Терминал 1” (ул. „Ангел Кънчев” 1) – нашата Къща за купони на здрачници, където маг Венсан Петров, който е част от магичното общество Quick Hands Project и съосновател на „Нема К’во”, ще ви изненада с истинска магия и тотално ще ви завърти главите в едно светлинно шоу, в което ще търсим гербове и тайнствени знаци! Междувременно актьорът Юлиан Петров („Скъпи наследници”) ще ви запознае с истинска… самодива.

Входът е свободен дори за магьосници с амулети фиджет спинъри! Очакваме ви с нашия 90-ски плейлист с хитове на „Остава” и Стефан Вълдобрев и много други. Освен това ще празнуваме нечий рожден ден, но чий, ще запазим в тайна и никоя магия не би ни накарала да се издадем!

П.С. Магическите одежди не са задължителни, но носят бонус точки. Приемаме също народни носии, кукерски костюми и кожи на собственоръчно съсечени змейове. А ако по принцип си кръстосвате улиците във фрак и цилиндър или рокля на звездички, хич не се преобличайте!

Линк към ФБ събитието: https://www.facebook.com/events/219160568817649/222897971777242/?notif_t=plan_mall_activity&notif_id=1525077240398911

„Софийски магьосници 2: В сърцето на Странджа ще ви предложи още от същото – емоция, неочаквани обрати, магия и караконджули!

 

Мартин Колев е всеизвестен фантастичен магьосник, публикувал в „Култура”, „Капитал”, „Литературен вестник”, „НО поезия”, „Море”, „Гранта”. Автор е на сборника с разкази „Кучето на терасата” (2009) и на колекцията кратки разкази „Микро”. През април месец 2017 г. печели първа награда на дарителски фонд „13 века България“ в конкурса „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ на автори до 35 г. Носител е на наградата „Славка Славова” на Театър 199 (2017), а дебютният му роман „Софийски магьосници” вече се превърна в любима книга на хиляди млади сърца, копнеещи за повече магия!

 

„Който го е страх от змейове, да не ходи в книгата!“ 
в-к „Магьосническо дело“

„Всичко, което очаквам от един роман – емоция, увлекателен сюжет, любов и караконджули…”
проф. дмн Дивна Козарова

„Да имаш шейсет стотинки, не ми стигат за билетче?”
Трайо Вентролога

 

Из „Софийски магьосници 2: В сърцето на Странджа” от Мартин Колев

 

ПРОЛОГ

Караваната беше паркирана в двора на стара къща. Многобройни щурци огласяха лятната нощ и в двора се носеше миризма на прогнили круши. Изпод старата, посивяла каравана излизаше на талази тежък дим.

Нещо прошумоля в треволяка и разгони насекомите. Втурна се към караваната, все още невидимо в укритието на нощта. Рояк светулки се спусна към него и го освети – беше котарак, проскубан и черен. Разгони светулките с лапа и с един подскок влезе в караваната.

Просторната ѝ вътрешност би озадачила всеки случаен гост, но котаракът не беше такъв. Той побягна през сякаш безкрайния коридор − само приглушена, бледа светлина очертаваше маршрута му. Сви наляво, после надясно, за малко съвсем изчезна, сетне пак се появи… Накрая стигна до леко открехнатата врата и се шмугна през нея.

Стаята също беше оскъдно осветена. Зад кръглата маса седеше стара жена с ярко червило и коса с цвят на патладжан. Котаракът скочи право в скута ѝ, а тя се прозина и рече:

− Къде ходиш? Стига си гонил светулките… Не знаеш ли, че имаме работа?

Върху черната покривка имаше дузина шарени свещи и тесте карти. Фамилиарът протегна шия, огледа картите и измяука. Свещите осветиха дясното му око, на чието място зееше тъмна дупка.

− Така, така – промърмори жената и грабна картите. Разбърка ги чевръсто и протегна ръце над главата си. – Кажете сега какво трябва да знаем?

Разтвори ръце и картите се разпръснаха върху покривката, но подредбата им далеч не изглеждаше случайна. Нито една не падна на земята – повечето се събраха накуп, а няколко се наредиха право пред старицата. Тя промърмори и измъкна изпод шала си кожен вързоп. Бръкна вътре, взе щипка емфие и я смръкна шумно.

− Да видим сега кои са пазителите?

Картите се бяха наредили във форма на око – горен и долен клепач с една-единствена карта помежду им. Горните карти символизираха пазителите, затова старицата първо обърна тях.

− Вале пика… Мъж, силен магьосник. Постигнал е повече победи, отколкото сам смята. Дали до него няма да открием някоя дама, а?

Котаракът измяука въпросително и извърна поглед към втората карта. Стопанката му се усмихна победоносно.

− Познах, нали… ето я и неговата дама купа! Красива и амбициозна жена. Не е толкова силна, колкото валето, но не бива да я подценявам. Знае как да използва чара си, а умът ѝ е остър като бръснач. − Старицата понамести с ръце шарения шал и обърна третата карта. – А това е последният пазител… Дама спатия. Тук изненади няма – умела учителка, възрастна жена. Отдавна не е в разцвета на силите си, ала все още стиска малко магия в кокалестите си пръсти.

Тя положи ръка върху картата, която стоеше в центъра, и я погали, сякаш се мъчеше да предусети тайната ѝ. След това се намръщи.

− Всичко се заплита около тая карта… Това ще да е нашият млад герой, нали тъй? Нека засега я оставим закрита. – Отмести ръка от картата и се насочи към долния клепач на подредбата. – Тук има няколко марионетки, но всичките са задвижвани от ей тая карта, така наречения общ враг. Добре, де, за едни е враг, за други – приятел…

Старицата обърна картата и тихо се изкиска. Изображението беше на палячо, седнал на ръба на луната и гледащ земята през телескоп.

− Джокер. Присмехулен демон, слуга на сумрачни сили… Силна карта, но вече не е в играта.

Тя се облегна на стола и се умълча. Котаракът постепенно се унесе и доволно запреде в скута ѝ. На светлината от свещите двамата изглеждаха като восъчни фигури. Навън щурците пееха в унес.

Изведнъж старицата грабна останалите карти и ги хвърли във въздуха с думите:

− Покажи ми развоя на събитията!

Котаракът се стресна и подскочи. Проследи с око как новите карти падат върху предишните, а старицата се засмя отново, този път силно и продължително.

− Интересно… Нашето вале се е справило с демона, но не и със собствените си вътрешни демони. Плюло си е на петите. Поне засега няма да бъде пречка, нали, миличкият ми? – Тя прокара пръсти през черната козина на котарака, който замърка. – Но изненадите не приключват дотук. Дамата на нашето вале също е отпътувала и сега е някъде далеч оттук, на място по-безопасно и приветливо… Да си стои там!

Старицата удари с ръка по масата. Една от свещите угасна и фитилът ѝ изпусна кълбо тъмен дим.

− Нещата просто не можеха да се наредят по-добре. Кой остана да брани нашия мистериозен герой, само онова проклето, упорито бабче… За нула време ще му видим сметката.

Тя смръкна още една щипка енфие и затвори очи. Бавно опря палец в последната закрита карта в средата.

− Колкото до прословутия герой, когото всички пазят като писано яйце… той е наистина специален, нали тъй? − Обърна картата и присви вежди. – Триста демони! Тая карта трябва да се е вмъкнала по погрешка при другите.

Котаракът подскочи и козината му настръхна. Картата наистина се различаваше от останалите както по стила на изображението, така и по съдържанието му. Млад мъж стоеше пред дървена маса, на която бяха поставени меч, монета, бокал и жезъл. Старицата поклати глава и изсъска през зъби:

− Както и да е, при картите няма втори дубъл, каквото се е паднало, това е. Поне ще ни е интересно, нали, Въглен? Ако успехът ни беше в кърпа вързан, щеше да липсва оная особена тръпка, която носи само несигурният ход на събитията.

Старицата прокара пръсти по настръхналата козина на котарака. Светлината на свещите избледня, а сенките по стените се издължиха като изгладнели привидения. Нейде в далечината траурно зави чакал.

− А ние не обичаме да играем така, миличък. Едно е да играеш нечестно, а съвсем друго – да заложиш на собствената си победа. Магьосника… само колко много може да значи тази проклета карта. Той е изкарал небивалия късмет да се озове пред масата и да избере каквото си поиска. Единствената му слабост е, че все още не го знае.

Старицата се изправи и сграбчи картата. Въглен се окопити навреме, скочи от скута ѝ върху масата и разпръсна останалите карти. Извърна се гузно към стопанката си – знаеше, че много се грижи за тестето си. Тя обаче изобщо не му обърна внимание, беше протегнала ръка нагоре и шепнеше. Картата между пръстите ѝ заблестя. Ситна светкавица премина за миг по гланцираната повърхност.

− Стига сме се спотайвали – каза старицата със злорада усмивка. – Не е учтиво да караме Магьосника да чака, нали? Време е да му пратим малък подарък за поздрав…

Щурците замлъкнаха в страховит синхрон. Над селото се спусна мълчалива мъгла, а над черните планински върхове небето беше огромно, отрупано със звезди, без нито едно облаче. Въпреки това в среднощната тишина прозвуча гръмовен тътен.

 

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *