„Искам да бъда свободен” – 16 разказа, посветени на Васил Левски

На 19 февруари 2018 г. се навършват 145 години от смъртта на Васил Левски.

Журналистът Димитър Дишев (1935–2012) създава един завършен образ на Апостола на свободата, като показва множество различни гледни точки за живота и делото на Дякона в сборника си с разкази „Искам да бъда свободен”. В новото издание на „Сиела”, което е на пазара от 2017 г., са събрани 16 художествени творби на Димитър Дишев, които той е написал в резултат на близо 40 години задълбочени изследвания на историческите извори. Макар и художествена измислица, те се придържат възможно най-близо до познатите ни факти или поне до достатъчно добре обосновани хипотези за делото на Левски, за неговите политически позиции, неговото обкръжение, неговото залавяне и последните дни от живота му.

Предлагаме ви откъс от разказа „Българинът, когото обесиха”, публикуван в книгата „Искам да бъда свободен”:

Изправен до вратата, той гледаше затворника и мълчеше. Българинът го погледна за миг и отвърна лице. Сабри Кадир усещаше, че мълчанието в стаята не е неловко и напрегнато, а някак странно спокойно и че причината за това е в характера на българина, чиято поза и израз на лицето сякаш казваха: „Сто­иш там до вратата и може би искаш нещо да ми кажеш, но то не ме интересува. Ти не си човек, с когото мога да разговарям. Иди си сега“. Сабри Кадир се обърна и излезе.

„Да – поклати глава. – Аз не съм като онези, с които той се разбира с едно кимване и с един поглед, но в нежеланието му да разговаря с мен има нещо азиатско и неевропейско. Умният човек трябва да може да говори и с враговете си. Умен ли е наистина той?“

Шест пъти от четвърти до девети януари 1873 година Са­бри Кадир изпращаше под усилена стража затворника в кона­ка. На десети председателят на комисията отново го повика и му каза, че повече разпити няма да има. На въпроса му как се държи затворникът Сабри Кадир отговори, че мълчи и все мис­ли за нещо. „Добре – каза пашата. – Нека да мисли. Той знае, че ще бъде осъден на смърт.“

В канцеларията на конака Сабри Кадир прочете препис от изпратения в столицата протокол на извънредната комисия. „Понеже всичко гореизложено е установено с положителност – пишеше в него – то на основание член 55, 56, 88 и 174, реши се споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обе­сване. Ако ваше превъзходителство одобрявате това, нека се издаде височайше ираде, за да се изпълни тази смъртна присъ­да. Нека бъде според вашата заповед.“

В следващите дни чакаха височайшето ираде. Затворникът беше все така спокоен, дори повече спокоен, защото сякаш се бе отпуснал след края на разпитите.

Странна мисъл се появи в ума на офицера. Като се знае, че удавникът и за сламка се хваща, дали този гяурин сега не се надява, че след като си е признал пред съда за извършеното, султанът може да рече: „Я го виж какъв е бабаит! Да вземем да го оставим жив, че може да ни е полезен!“.

– Как мислиш, може ли Негово Величество султанът да се смили над тебе? – попита Сабри Кадир.

Затворникът за пръв път го погледна с интерес и дори с из­раз на дружелюбност и като поклати глава, отговори:

– Няма да се смили.

Нищо повече не каза или по-скоро пак каза с поглед: „Иди си!“.

„На какво може да се надява сега той?“ – се запита след това Сабри Кадир. Спомни си за един избягал от затвора в Багдад кюрд, който преди бягството беше странно напрегнат и сякаш се вслушваше в нещо. През това време неговите хора навън бяха работили за бягството му, бяха подкупили стражата и бяха приготвили дрехи и скривалища. Дали и за този затвор­ник не се крои бягство? Вгледа се пак в лицето на българина и не видя напрегнато очакване. Той седеше и мислеше с вид на човек, който странно е лишен от усещането за трагичността на положението си и за него няма значение как изглежда в очите на околните. „Не прилича на бъдещ български паша или велик везир!“ – си каза неочаквано Сабри Кадир. Нещо едновремен­но много по-просто и много по-сложно от везирско самочув­ствие изразяваше видът му.

„Да, разбира се! – си каза удивено. – Не се бях сетил за това.“

Не разликата между тукашните даскали, които един ден може да бъдат управници на освободената България и Мидхат паша е важна и интересна, а разликата между тях и Мехмед Не­дим Кабръзлията и всички останали турски велики везири без Мидхат. Ако затворникът, когото Сабри пазеше, станеше голям началник в новата гяурска държава, той щеше да бъде различен от сегашните турски големци, защото е лишен от желанието да спечели нещо за себе си. Тази истина беше така очевидна, че Сабри Кадир дори не се опита да я подложи на съмнение.

Като мислеше, че не може да се управлява държава с показ­ваната от затворника спокойна замисленост и че и в бъдещото гяурско царство ще има мехмеднедимовци, омертефиковци и енвербеязовци, Сабри Кадир искаше да рече: „Лъжеш се, гяур ефенди! Вярно е, че не сте загнили като нас от хилядогодишно чорбаджуване, но много дребни душици и теглещи чергата към себе си има и сред вас, нали виждам какви са другите обвиня­еми. Ти си изключение, гяур ефенди, и щеше да бъдеш разо­чарован, ако някога трябваше да правиш държава с тези хора! Смъртта ще те спаси от това огорчение“.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *