Авторът на киберпънк трилъра „Дилър на реалности“ изнесе мотивираща реч пред ученици в София

Николас Димитров, автор на сензационния киберпънк трилър „Дилър на реалности“, изнесе реч пред учениците от 11-ти и 12-ти клас на Национална гимназия за древни езици и култури в София. Пред учениците писателят обяви, че дава две стипендии, условията за които ще бъдат публикувани в уебсайта на книгата.

Публикуваме речта му без редакторска намеса:

Днес се събудих след един от необяснимо реалистичните сънища, които постоянно ме измъчват. Антидепресантите и приспивателните съвсем не помагат и съм принуден да се примиря с положението.

Отивам в кухнята и жадно пия вода от чешмата. После дълго стоя до прозореца и се взирам в нощния Сингапур. Машинално поглеждам монитора на кухненската маса. В чата – съобщение от работодателя ми Харон. „Нов голям проект. 11.00 на станцията“. Най-сетне работа. Защото съм съвсем на сухо.

Моето име е Зет и аз съм фрийлансър. Животът ми е като американски атракцион: днес стоиш на балкона на луксозен апартамент с изглед към ботаническата градина, пийваш скъп коняк и чакаш да ти донесат поръчката от ресторанта. А утре преглъщаш нудли в евтина закусвалня и триеш от смартфона съобщенията за просрочени плащания. Мисълта, че след като получа аванса, ще мога да се върна към първия вариант, ми действа успокояващо. Свикнал съм с изкуствения малък свят на моето жилище, чиито стени ме предпазват от шума и суетата на този град. Бих стоял тук месеци, четейки и рисувайки огромни платна. Но уви, безгрижният живот в студиото под самия покрив на елитен небостъргач не струва евтино.

…Сега сигурно трябва да разкажа как Харон се появи в живота ми и защо сътрудничеството с него е толкова важно за мен. Запознахме се преди двайсет и четири години, когато бях едва на осем. Отпреди това помня само унилия католически приют за изоставени деца към църквата „Свети Йосиф“. Не зная защо съм се озовал именно там – сигурно биологичната ми майка е била католичка. Или просто е решила, че за дете с полуевропейска външност това е най-подходящото място. Освен това си спомням ясно постоянната ми мечта да избягам оттам.
Веднъж дори успях и служителите от приюта ме намериха с помощта на полицията в ботаническата градина…

Така започва книгата ми „Дилър на реалности“, която сега се превежда на много езици и по която ще се снима филм.

Но историята за момчето от детския приют има и друго продължение, в което рекламната агенция не само не фалира, но има и филиали в различни части на света. В тази история младежът не се занимава с промишлен шпионаж и не прави компромиси със съвестта си.

Казвам се Николас.

Аз съм писател и съм роден в същия град, в който и вие. Учил съм в същото училище… Беше отдавна! Миналия век. (Шегувам се)

Но преди да се окажа на вашето място, животът ми не беше лек. От тригодишна до дванайсетгодишна възраст смених няколко детски домове и интернати.

Единственото убежище за мен тогава беше светът на книгите и знанията. Затова станах помощник на библиотекаря и се увлякох по рисуването. Е, трябва да призная, че античните голи статуи в албумите по история на изкуството бяха единствената еротика в моя тийнейджърски живот! Може би тъкмо затова реших да постъпя в класическата гимназия. (Шегувам се)

Както и да е, на дванайсет години избягах от детския дом и повече не се върнах към този живот.
Случи се така, че след година закриха моя детски дом, а в помещението му беше настанен Младежкият дом за творческо развитие. Там се провеждаха занятия по театрално майсторство, танци, музика и изкуство. Тази сграда, която преди беше символ на тъга и безнадеждност, изведнъж се превърна в символ на мечтите и новия живот. В този дом се върнах с удоволствие. Когато бях на тринайсет, ме поканиха за една от главните роли в пиесата на Уилям Голдман „Златният храм“. С тази пиеса нашата трупа гастролира по цялата страна. Ние станахме най-известният младежки театър в България.

Но за обществото аз все още оставах „неперспективен“.

Обаче любовта към знанията и изкуството устремно ме изведе в друг свят. Запознах се с деца от тъй наречени благополучни семейства – на актьори, композитори и учени, където се живееше спокойно и имаше достатъчно храна… където можеше не само да се мечтае, но и мечтите да стават реалност. И на мен ми се искаше да уча в такова престижно училище.

Когато казах на баба си, че ще кандидатствам в такова училище, тя се учуди. „Коко, но там учат само децата на партийци, на номенклатурата и елита!“

А в моята училищна характеристика за 7-и клас както и преди пишеше „…произхожда от неперспективно семейство“.

Онова лято, вместо да играя на улицата (тогава децата още играеха по улиците, защото нямаше мобилни телефони, компютри и компютърни игри), аз се подготвях за изпити за класическата гимназия.
Издържах ги… и влязох в най-елитното училище в България.

В него приемаха само 80 късметлии годишно.

Провървя ми, защото темите на последния изпит бяха по история и култура – двата предмета, по които бях най-подготвен, защото когато бях помощник в библиотеката на интерната този свят на героизъм, красота и малко еротика беше моят истински дом.

Постъпването в най-доброто училище в България беше само началото на моето пътешествие.
Учението беше толкова интересно, че за известно време (20 години) забравих за театъра и се увлякох от културата на древните страни. Когато напуснах училището, знаех седем чужди езика – английски, френски, италиански, испански, руски, а също латински и старогръцки.

Но въпреки всичко това продължаваха да ме смятат „неперспективен младеж“.

Защо? (въпросът е към залата)

-Знаете ли какво е комсомол? (шегувам се)

Очаквам отговор от залата.

Провървяло ви е, че днес комунизмът е останал само в учебниците по история.
Аз не бях член на младежката комунистическа организация (в нея не ме приеха поради моята неперспективност) и във връзка с това ме заплашваше ново „весело“ заведение – Трудово-възпитателно училище „Макаренко“.
Всеки партиен функционер, който се занимаваше с въпросите на младежта, се смяташе за задължен да ме заплаши с този затвор за малолетни. Спасяваха ме само различните международни конкурси и олимпиади, които печелех, за да представлявам училището и страната (винаги в компания с някого от „органите“).

С други думи, само знанията ми ме спасиха от ТВУ „Макаренко“!

В 11 клас, когато стана ясно, че в български университет няма да ме приемат, спечелих стипендия на Джордж Сорос за най-добрия университет в американската столица Вашингтон. Така, седемнайсетгодишен, преди 30 години напуснах България завинаги.

После учих в Белгия, Аржентина, Франция, Австрия и Венецуела.

На 20 години, след кратък стаж, станах най-младият сътрудник, на крачка от дипломатическа кариера, в представителството на ООН във Виена, където по ирония на съдбата се занимавах с проблемите на детската престъпност. А на 21 години в далечния Буенос Айрес организирах първия си софтуерен бизнес.
През следващите 10 години посетих 50 страни, но това вече е история за друга среща.
През 1997 година пристигнах в Украйна по договор със Световната банка да помагам за развитието на аерокосмическата индустрия на Украйна… и останах там задълго.

През 2004 година, 20 години след първия си театрален опит, се върнах в телевизията като водещ в главния музикален канал на Украйна.

Продуцирах рокгрупа

създадох своя рекламна агенция

издавах музикално списание, което наскоро след това фалира

снимах филми

Накратко, водех бурен и невинаги напълно порядъчен живот.

Докато не срещнах най-красивото момиче и не се ожених за него, което вече десет години ме вдъхновява с добротата си и с безкористното си отношение към света.

Именно нейната любов излекува болката от моето детство! Тази любов ми помогна да открия себе си, вдъхнови ме да променям света и според възможностите си да го правя по-добър.
Благодаря ти, Марина!

След няколко дни моят роман „Дилър на реалности“ излиза в България и днес вие сте неговите първи слушатели. Надявам се, не последни (шегувам се)

Вие чухте два варианта от историята за първите стъпки в живота на едно момче.
Разказах за първи път тези две истории.

И тъй като вярвам в чудесата, искам да ви предложа да станете автори на продължението на една от двете истории.

Който иска да се пробва в литературното творчество, може да напише есе – свой вариант на продължението на живота на Зет или Николас – изберете и го изпратете на моята поща.

Авторите на най-доброто есе ще получат интересна специална награда – възможност да стажуват в моята кинокомпания в Киев.

Използвам случая да обявя и учредяването на стипендия, но това трябва да се обсъди с директора…
Благодаря ви за вниманието и съм готов да отговоря на всички въпроси.

Поздравявам всички с наближаващите празници! Дори ако дилърът на реалности не успее да промени живота ви, сигурен съм, че през ваканцията ще прекарате няколко дни с увлекателно четиво.
И помнете, че ние градим сами живота си, средата, в която живеем, и своето бъдеще!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *